Tag Archives: съвеременна българска поезия

Иван Христов; фото: Марица Колчева

АНКЕТАТА Е НАПРАВЕНА ЗА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД „СЦЕНИЧНИ РЕАЛИЗАЦИИ НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ В ГРАНИЧНИТЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ НА XX И XXI ВЕК – МЕЖДУ „СЛАМ” И ПРОФЕСИОНАЛНИЯ ТЕАТЪР” (НБУ 2014)

Сам ли изпълнявате поезията си в публичното пространство или се доверявате на актьори?

Поезията си изпълнявам сам и в съпровод на група. Смятам, че дори и да го прави лошо най-автентичният изпълнител на поезия е самият поет. В случая за мен е важна автентичността, не толкова качеството. Мисля, че докато съм жив ще е добре да изпълнявам поезията си сам. Поезията си изпълнявам често и в съпровод на музика. Винаги ме е интересувала връзката между поезия и музика. В съвременните условия на комерсиализация и на една вторична неграмотност на възприемателя на практика “изпятата поезия” е единствената публична поезия. Започнах да използвам музиката като средство да направя своята поезия по-популярна. В крайна сметка в древността поезията и музиката не са били разделени. Обичам да представям себе си като един съвременен рапсод. От една страна музиката ми помогна чрез различни видове пърформанси да разширя въздействието на моята поезия. От друга, тя ме направи по-чувствителен към звука в стиховете. Държа много на звученето на моите поеми. Звукът е основна градивна единица в тях.

Има още →

изложба „Книгоразделители“, к-ца Хеликон 2011 г., автор: Иван Христов

Много е трудно да се говори за поезията по принцип. За толкова векове същуствуване на човечеството тя е имала хиляди превъплъщения. Това, което ще кажа за поезията, ще има претенцията да улавя само моя личен поглед и то в рамките на настоящия отрязък от време.

За мен поезията е изкуство на субективността, тя е в най-голяма степен изкуство на индивида. Ако искаме да разберем нещо интимно за един човек, трябва да го питаме каква поезия харесва. Ето защо влюбените споделят поезия. Според Кристин Димитрова, никой не се срамува да се нарече поет, но всеки се страхува да го видят как пише стихове, защото поезията е огледало на човешката субективност. В този смисъл тя е есенцията, гръбнакът, еманацията на всяка литература. Поезията е нещо като аптечка в автомобила на всяка една литература. Ако настъпи криза, ако стане катастрофа, тя е първото, което се притичва на помощ.

Понякога това е доста рисковано за тези, които я правят – поетите. В миналото поезията е била средство да се общува с Бог. Съществуват периоди от човешката история, в които поезията е била първостепенен жанр. В днешно време поезията и поетите са избутани в мрачния ъгъл на света. Като изкуство на субективността, поезията учи на индивидуализъм, а днешното човечество не обича индивидуалистите.

И все пак, човечеството не може да съществува без поезия. Със своята краткост тя винаги ни напомня за преходността на нашия живот и това в някакъв смисъл ни смущава, но в същото време ни държи будни. Поезията не може да влезе в същите пазарни отношения като прозата и това е доказателство, че тя е много по-близо до човешката природа. Поезията е резервоар за човешкост в днешния изкуствен свят. Ето защо нейните функции са близки до тези на религията в миналото, тя започва от там до където стига разумът.

Възможно е да има професионални писатели, но не може да има професионални поети, защото поезията не е професия, тя е същност. Четенето на поезия е размяна на същности. Мерената реч е първото художествено проявление на човешкия език и като такова тя пази нещо основно за човешката култура. Поезията спомага в пренасянето на човешката култура през времето.

Преди време участвах в едно поетическо четене в помощ на Хаити. Поезията на това място прозвуча изключително трогателно. Днес ние хората се сещаме за поезията и поетите само по време на криза, но и това е достатъчно. Поезията ще спаси човечеството.

Иван Христов