Tag Archives: Николай Лилиев

Сирак Скитник
„Автопортрет“

Уважаеми колеги,

Институтът за литература организира литературоведска конференция на тема:

„Николай Лилиев, Емануил Попдимитров и Гео Милев – синхронии на модернизма“,

Окончателните дата и място на конференцията са:

Първоначалният повод за тази селекция е традицията на Института да отбелязва годишнините от рождението на изтъкнати български писатели. В проблематиката на конференцията обаче е напълно допустимо да влязат и по-широк кръг проблеми на българския литературен модернизъм.

Очакваме вашите заявки за участие до 23 ноември 2015.

Организатори: Елка Димитрова, Цветанка Атанасова, Иван Христов

Адреси за кореспонденция:
elkadimitrova4@gmail.com
tsvetankaat@mail.bg
christoff78@abv.bg

                                        Какво ще кажем ние на младите сърца?

                                        Ний тръгнахме безшумно, с надежда окрилени,

                                        и ето ни безредни, и ето ни сразени,

                                        пронизани от знойни тропически слънца.

                                                                                               Н. Лилиев

Има нещо мистично във факта, че честването на 120 години от рождението на  Николай Лилиев съвпада с честването на 60 години от рождението на Борис Христов – тези  двама мълчаливци на небосклона на българското Слово. Но ако „тихият гигант” Николай Лилиев, въпреки мълчанието си остана сред нас хората, то Борис Христов и това не пожела да направи.

От началото на новия век Лилиев е преиздаван единствено в две книжни издания. Книгата „Птици в нощта” излиза в поредица „Българска класика” на издателство „Захарий Стоянов”, а Академично издателство „Марин Дринов” към БАН предлага на читателите неговите стихове в превод на немски език. И двете издания обаче, са непълни и ползват изтъркан от употреба критически апарат. Да се надяваме, че юбилейните конференции през тази година ще съумеят да обновят адекватната рецепция на един от най-добрите български поети.

Честването на Лилиев придобива още по-голямо значение във време на мълчание. И ако погледнем назад, ще видим, че ние отново затворихме кръга на собствената си немота. Вглеждането в словото и личността на поета показват, че от времето на робската немота, срещу която Ботев възправи своята песен, до времето на немотата на Лилиев българската литература извървя цял един етап. И Лилиев беше краят и връхната точка на този етап. Българският Шопен. Най-изтънченият, най-ерудираният, най-рафинираният български поет. И точно в този момент той млъкна.

Какво означаваше това? Лилиев никога не даде отговор на този въпрос. Вероятно това беше под неговото достойнство. Вероятно неговото замлъкване беше поредната авантюра, която Словото предприема, за да се превърне в живот. Вероятно това беше поредната авантюра, която животът предприемаше, за да се превърне в непреходност. Един от възможните варианти на тълкуване на този жест на мълчание е, че Лилиев искаше да ни покаже силата на това Слово. Той беше превърнал Словото в инструмент на божията промисъл и нежелаеше да отнеме дори най-малка част от неговата божествена същност.

И тогава, Лилиев стана гигант. И може би най-важното за нас – той отказа да превърне Словото, дадено от Бога в дребна разменна монета. Вероятно това искаше да ни каже той, когато замълча. Българската действителност не можеше вече да понесе Гиганта Николай и той реши да не досажда. Но все пак остана.

Подобен род чествания нямат отношение към мъртвите. Лилиев няма да изгуби нито прашинка от ореола си ако не го четем или не го познаваме. Но ние трябва да честваме Лилиев вътре в себе си, като тържество на духа над байганьовската ни същност.

Иван Христов

Есето е публикувано в сп. Книгите днес, София, 2005 г., № 6, с. 12 

Уважаема г-жо Председател на Специализирания научен съвет по литературознание, уважаеми дами и господа, членове на съвета, драги колеги и гости,

Дисертационният ми труд на тема “Кръгът Стрелец и идеята за родното” се състои от четири глави – една въвеждаща, две основни и една заключително-обобщителна.

В първа глава – ВЪВЕДЕНИЕ В ПРОБЛЕМА ЗА РОДНОТО, съм очертал литературно-историческия и теоретичния контекст на проблема за родното в новата българска литература, като съм изследвал следните контекстуални полета: 1. Митологията, фолклорът и проблемът за родното; 2. Проблемът за родното и националната идентичност (Западният модел. Латерални етноси; Източният модел. Вертикални етноси); 3. Пенчо Славейков и модернисткото разбиране за родното; и 4. Гео Милев и авангардисткото разбиране за родното.

Първата световна война като социален и културен феномен на кризата дава повод на редица интелектуалци да се върнат при основите на възникването на човешката култура и да започнат да си задават въпроси за смисъла на човешкото предназначение изобщо. Така на основата на митологията се разрешават проблеми, свързани с колективната, но и с индивидуалната идентичност, започват да се задават въпросите „Кои сме ние?”, но и „Кой съм аз като част от това ние?”. С идването на модернизма настъпва все по силно разочарование от протичането на историята и се появява едно ново вглеждане в митологията, което доминира до края на 20-те години.Космогоничните митове, които Пенчо Славейков интерпретира, са универсални и това му помага да достигне до общочовешки значения – една основна задача на литературата на модернизма. Славейков поставя началото на едно ново модернистко разбиране на понятието родно, което се разкрива чрез интерпретация на мита, която измества историята.В своята интерпретация на митологични мотиви Гео Милев се отказва от редица аспекти на архаичната митология. Той се отказва от нейната функция да обяснява възникването на света и се насочва към проблемите на отделната личност. Отказва се и от нейната нормативистична и санкционираща функция, защото за него проблемите на модерната душа стоят отвъд доброто и злото. Милев заимства колективната насоченост на архаичната митология, но на подсъзнателно равнище, на ниво архетип. Така той разглежда проблемите на отделната личност, но на фона на едно митологично време и на фона на едно митологично пространство.

Има още →