Звън на остър метал, току-що нанесъл съдбовен удар: дрънчи, хрущи, скърца: Бдин е като брадвата на палача, стигнала до дръвника, но отрязала преди това кости, жили, прешлени: Б-д-и-н(н-н-н) – и една глава се търкулва; Б-д-и-н(н-н-н) – и още една глава се търкулва. Сеченето, рязането, трошенето на кости и сухожилия, каквото е всъщност Бдин -ът – инквизиция на невъзможното измъкване, е подсказана, поетът, изглежда, е бил в благоразположение към поприбързаните и сякаш повече сърфиращи/бягащи по вълните, отколкото гмуркащи се в/към дълбочините читатели, трябва само да я чуем/видим:
Бдин – история на звука
хру хру хру
хръ хръ хръ
хра хра хра
хре хре хре
хри хри хри
хри хри хри
хре хре хре
хра хра хра
хръ хръ хръ
хру хру хру
Плътта хру-ска, хръ-ска, хра-ска, хре-ска, хри-ска и пак същото в обратен ред, но плътта не хро-ска, нито пък хрю-ска или хря-ска. Защо ли? Защото о-то на болката трябва да бъде скрито, ю-то на неистовството трябва да не бъде изявено, я-то на крясъка трябва да бъде приглушено. Защото Бдин не е книга за оплаквания, откази или революция, Бдин е книга за регистрация, констатация и перформация. Казва:
Сметището в Бдин
има това свойство,
че никога не свършва.
Откога вървя, вървя, вървя…
Всичко е Бдин , не случайно няма стихотворение, което да не се казва така, сиреч да не сече, да не замахва с брадвата, огромната брадва/ на времето. Всяко от тях е не По Набоков („Покана за екзекуция“), всяко представлява самата екзекуция или по-точно самоекзекуцията си/ни. Писането на Бдин – покана за самоекзекуция, а четенето на Бдин – нейното привеждане в изпълнение: Бдин е real-ът и reality-то на самоекзекуцията (ни)…
Добре дошли в Бдин! 