Tag Archives: иван христов

Звън на остър метал, току-що нанесъл съдбовен удар: дрънчи, хрущи, скърца: Бдин е като брадвата на палача, стигнала до дръвника, но отрязала преди това кости, жили, прешлени: Б-д-и-н(н-н-н) – и една глава се търкулва; Б-д-и-н(н-н-н) – и още една глава се търкулва. Сеченето, рязането, трошенето на кости и сухожилия, каквото е всъщност Бдин -ът – инквизиция на невъзможното измъкване, е подсказана, поетът, изглежда, е бил в благоразположение към поприбързаните и сякаш повече сърфиращи/бягащи по вълните, отколкото гмуркащи се в/към дълбочините читатели, трябва само да я чуем/видим:

Бдин – история на звука

хру хру хру
хръ хръ хръ
хра хра хра
хре хре хре
хри хри хри
хри хри хри
хре хре хре
хра хра хра
хръ хръ хръ
хру хру хру

Плътта хру-ска, хръ-ска, хра-ска, хре-ска, хри-ска и пак същото в обратен ред, но плътта не хро-ска, нито пък хрю-ска или хря-ска. Защо ли? Защото о-то на болката трябва да бъде скрито, ю-то на неистовството трябва да не бъде изявено, я-то на крясъка трябва да бъде приглушено. Защото Бдин не е книга за оплаквания, откази или революция, Бдин е книга за регистрация, констатация и перформация. Казва:

Сметището в Бдин
има това свойство,
че никога не свършва.
Откога вървя, вървя, вървя…

Всичко е Бдин , не случайно няма стихотворение, което да не се казва така, сиреч да не сече, да не замахва с брадвата, огромната брадва/ на времето. Всяко от тях е не По Набоков („Покана за екзекуция“), всяко представлява самата екзекуция или по-точно самоекзекуцията си/ни. Писането на Бдин – покана за самоекзекуция, а четенето на Бдин – нейното привеждане в изпълнение: Бдин е real-ът и reality-то на самоекзекуцията (ни)…

http://liteos.de/ivan_hristov/kritbdin1.htm

Осъзнаването на културната памет като ценност не е от приоритетите на нашето време. Но това е посланието на книги като тази – да осмисли литературната история и като съвременност, сътворяваща основополагащи и непреходни знаци на националната ни идентичност. Иван Христов блестящо се справя с предизвикателството да изследва един перманентно актуализиращ се кръг от опозиции в българската литература, които с достатъчна степен на условност бихме обозначили като свое–чуждо и техните многозначни интерпретации от Възраждането до нашата съвременност. В този контекст ролята на кръга „Стрелец“, който създава свой концептуално осмислен проект за родното, е особено важна. Изключително важен е и фактът, че книгата, която представям, е първото цялостно и систематично изследване за кръга. Разбира се, авторът познава и коректно цитира всички предходни проучвания на културната му мисия, както и интерпретации на идейните и философските позиции на неговите членове. Идеята на Иван Христов е не само да осмисли „Стрелец“ като интелектуална група от ярки творчески индивидуалности, маркирали свое суверенно място в културната ни история, а да го представи като естетически обоснована и теоретично осмислена концепция. Затова той го полага както в националния, така и в европейския исторически, философски и литературен контекст, който детайлно познава като система от духовни процеси и поредица от социално-политически факти…

http://liternet.bg/publish28/elka-traikova/ivan-hristov.htm

Книгата е носител на наградата за дебютна стихосбирка „Южна пролет“ за 2002 г.

Стихосбирката започва с „Предговор“, в който се изтъква ценността на текста като ръкопис, който е събирал дълго време прах в Библиотеката, докато стане достатъчно ценен за откриване и публикуване. Изтъква се неосъществеността на книгата, която трудно може да изрази цялата ценност на ръкописа. Паратекстът също подчертава неосъществеността – подзаглавието гласи „Неосъществена книга“, а епиграфът е следният: „Книгите са като хората. / Понякога, не се сбъдват.“ Непознаваемостта на света е изразена чрез мотивите за разпадането и отлитането…

http://www.litclub.com/lavica/2002/ivan.htm

Иван Христов, Ню Йорк, 2006 г.

Костюмът на дядо. За повечето от нас Америка е свързана със спомен за дядо или баба. Ако нашите татко и майка са от СССР, то бабите и дядовците ни са от Америка. Бях ученик в пети-шести клас, когато забелязах, че дядо има много хубав костюм. Винаги, когато имаше някакъв празник, той го обличаше. Изглеждаше така, сякаш костюмът е сам по себе си човек или постоянен гост на нашите празници. Полюбопитсвах и разбрах, че той е подарък от един от братята на дядо ми, емигрирали в Америка. Вероятно това беше последното нещо, което братът на дядо ми е изпратил преди окончателно да реши, че тези нехранимайковци българите нищо не заслужават и да скъса роднинските отношения или последното нещо, запазено като мил спомен от родствена връзка. Но като дете, за мен Америка олицетворяваше дядовия костюм. Спомням си как по време на късния соц майка ми и леля ми бяха издирили адрес на своите братовчеди-американци. Бяхме се събрали в трапезарията цялото семейство и правехме списък с подаръци, които искахме да ни бъдат изпратени от САЩ. Така и не получихме отговор на нашето писмо. Но за мен тогава Америка беше нещо като Дядо Коледа, който тогава беше Дядо Мраз. Ако има нещо, което не мога да простя на късния соц, то е, че ми отне възможността да разпознавам Дядо Коледа от Дядо Мраз. И досега ги бъркам и не знам кой точно ме навестява в Коледната/Новогодишната нощ.

Има още →

Мария Калинова, Стара Загора, 2011 г.

1. Медуза е Мария Калинова – митично създание от българската литературна митология, способно да вкаменява с поглед. Вместо коси има змии. Смята се за най-страшната и единствена смъртна от горгоните. Убита е от Персей, а от кръвта и се родил крилатият Пегас.

2. Медуза е Радой Ралин – митично създание от българската литературна митология, способно да вкаменява с поглед. Вместо коси има змии. Убит е от Персей, а от кръвта му се родил крилатият Пегас.

3. Персей е Мария Калинова. Персей извършил много подвизи, но най-големият е, че убил Медуза.

4. Персей е Радой Ралин. Персей извършил много подвизи, но най-големият е, че убил Медуза.

5. Грайи – бащата на Мария Калинова. Има само едно око. Решава да помогне на Персей да намери и убие Медуза, след като героят откраднал единственото му око. Показал му пътя и му дал в замяна на окото крилати сандали.

6. Легендата – Грайи – бащата на Мария Калинова имал видение, че Мария ще стане голям поет. Ето защо той решил да запознае своята дъщеря с Радой Ралин. Радой Ралин и Мария Калинова се срещнали и дълго разговаряли. Радой вече бил изкарал първия инсулт, лявото му око треперело, от устата му излизала пяна. Той решил да изпрати Мария до спирката на автобус 280, която се намира точно зад Софийски университет. Старият сатирик избрал това място за сцена на бъдещите си пъклени планове.

Там се събират множество хора, които могат да бъдат свидетели. В момента, в който продължителният разговор вече трябвало да привърши, той се впуснал и впил брадатите си устни в устните на младата писателка. Прокарал език през зъбите на Мария така сякаш искал да изпие нейната сила. След това я хванал за раменете. Отдръпнал глава и вперил поглед в очите на жертвата, в които вероятно се надявал да види страх. Нещо, което силно го възбуждало.

Но това действие, противно на очакванията, въобще не стъписало поетесата. Напротив, то било сигнал за ответно действие. Наглостта на стария писател събудила чувства на гняв и омраза в младата душа. Ето защо, на свой ред Мария сграбчила Радой за мазната яка и впила своите устни в неговата брадата и запенена уста. Облизала пламналото небце и се отдръпнала. Чувство на радост и овъзмезденост я обзело, когато видяла как очите на Радой се изпълнили със страх… и възхита.

– Ще стане човек от тебе! – възкликнал той.

7. Защо Мария е Медуза? Защото тя бива сразена от Персей. От бликналата и кръв се родил ослепително белият Пегас.

8. Защо Радой е Медуза? Защото той бива сразен от Персей. От бликналата му кръв се родил ослепително белият Пегас.

9. Защо Мария е Персей? Защото тя сразява Медуза. Вместо да бъде устрелена, тя устрелява.

10. Защо Радой е Персей? Защото той сразява Медуза. След като бива устрелен, той може вече спокойно да умре.

11. Защо Персей откраднал единственото око на Грайи? Защото видението на Грайи се сбъднало.

12. Какво символизират крилатите сандали? Това всъщност, е самата поезия.

Иван Христов

Есето е пуликувано в Литературен вестник, бр. 24, 1 юли 2009 г.

Ново списание за поезия е събитие, което заслужава приветствие, тъй като знаем колко малко са почитателите на това трудно изкуство днес и начинът те да станат повече минава първо тъкмо през списанията и вестниците. Вторият брой на „НО Поезия” е с водещ редактор поета Иван Христов, а имената, които стоят зад идеята са Петя Хайнрих и Ина Иванова. Замислен като брой през лятото, този втори брой има за тема танцът, дори без да подозира какво ще се случи през юни. Сега, когато протестите по жълтите павета на София са по-малобройни, струва си да отворим списанието и да се потопим в поезията, за да съберем сили за още.

http://bnr.bg/hristobotev/post/100268365/no-poeziya

Предлагаме ви разговор (на Валентин Дишев – от 28.12.2013 г.) с Иван Христов за неговата нова книга с поезия – „Американски поеми”, (декември 2013, Издателство за поезия “Да”):

http://dictum.mediabg.eu/?p=6593

Интервю по програма Христо Ботев на БНР

Защо Анжела избира България за свой втори дом, как попада на снимачната площадка на филма „Козелът”, как Иван иска ръката й по скайп, защо се чувства щастлива между любовта, дъщеря си Керана и музиката на група „Гологан” и защо иска да запази в сърцето си завинаги нещо от езерата на родната Минесота и поляните на Копривщица.

http://bnr.bg/hristobotev/post/100081288/moeto-semeistvo-amerikankata-anjela-rodel-i-neiniyat-syprug-ivan-hristov