Tag Archives: Иван Теофилов

ИК „Жанет 45“ има удоволствието да Ви покани на предстоящата премиера на „Вярност към духа или значението на нещата“ – стихове от Иван Теофилов. Заповядайте на 24 ноември (понеделник), 19.00 ч., в Малката зала на „Сатиричен театър“ – София.

„Поетическата работа на Иван Теофилов не борави с видимостите като гледки, не насилва паметта травматично (чрез паметта блаженстваме!), не играе с езика лекомислено (чрез езика познаваме!). Мисловно натоварените пейзажи и културно напластените градове, които присъстват като основна символна група в неговото творчество, ни подсказват стремеж да се отиде отвъд личния жизнен опит в полето на универсалния смисъл – но през въображението, а не през фантазията. У Иван има някакво предразположение и усет („усет” сякаш е любимата му дума!) към ейдосите на нещата. Забележителното тук е, че той е може би последният български поет, който, пишейки така, постига възвишеност.” 

Ани Илков

 

 „Иван Теофилов е схванал ерозиращата опасност от разрива между същината на нещата и тяхното наричане. Думите са  „материя” деликатна и същевременно опасна, те могат да преобразяват и да подменят нещата, ето защо поетическото слово търси да открие своя истински житейски еквивалент. „Каквото и да заговорим, свирещи синигери, остава клетката от думи” – ще каже поетът в стихотворението „Синигери” , сякаш за да подскаже, че словото е  не само „мъка”, но и периметър завещан, извоюван, в който човек трябва да съумее да се изрази, да извести за себе си. А може би тези стихове трябва да бъдат разчетени и като размисъл за различията между  волно-природното („синигерско”) „свирене” и трудно-отговорното („поетическо”) достигане на словото. Ето в тази обемност на поетическото послание се крие и неговата значимост, дълбочината му, която понякога наричат философска.”

проф. Валери Стефанов

 

„Ако Цанко Лавренов видя възрожденско-иконописния Пловдив, Иван Теофилов видя антично-медитеранския Пловдив.
Пловдивските картини в лириката на Иван Теофилов на пръв поглед са пейзажи, но не ги възприемаме като „пейзажи” не само защото са „градски”, а защото самият лирически поглед ги конструира не като „натура”, а като „култура” – като контемплативна нагласа на съзерцаващия ги дух. И дори когато изглеждат като декор, в тях – чрез отсъствието си – живее и екзистенциалният, и историческият драматизъм на битието.”

 проф. Светлозар Игов

 

„Съзерцанието и пресъздаването на творческия акт, тази огромна работа е желание да съхраниш миговете на озарение, да съхраниш духовността в отминаващото битие, да извадиш от знаците на древността тяхното съдържание, да постигнеш познанието на цялото битие. Но тази огромна работа е всъщност неизпълнима. Винаги, всяка минута нещо си отива, преди да го направиш образ, и това наше несъвършенство е изворът на новия тон в лириката на Иван Теофилов – светлата елегичност…”

 

доц. Михаил Неделчев

 

 

„Поет като Теофилов предлага  културата като логична нишка от метафори, произлезли от всяка култура, защото субектът е завършена културна симбиоза, гражданин на света, отръскал конкретностите на етноси, родове, общества. Надредна фигура, субектът събира в пейзаж, в размисъл, в сентенция на екзистенцията отдавна минали неща, за да ги събере колажно в нов свят на универсалния културен човек.”

 

Пламен Дойнов

 

„Иван Теофилов е поет от висококаратна проба. Заетата с венцехваления критика в онези години малко писа за неговите стихове, защото той се занимаваше с анализа на хилядите безсребрени мигновения на щастие, които въпреки всичко съществуваха в тинестото ни, блатно ежедневие…
За мен не е важно колко често се срещаме, какви са неговите последни пристрастия – той за мен е неизменно това, което винаги е бил: човекът, който писа стиховете за най-любимите ми постановки, авторът на вероятно най-доброто, което съм направил през живота си – пиесата „Поетът и планината”…

 

Леон Даниел

 

„Тънка пътека от лично достойнство свързва хората на перото от двата бряга на прекъснатата ни за 45 години история. Иван Теофилов е сред тях. Той е един от малкото, което ми дава правото да настоявам, че духовният свят на българина никога не е изчезвал.”

 

Рада Москова