Иван Христов, Ню Йорк, 2006 г.
Костюмът на дядо. За повечето от нас Америка е свързана със спомен за дядо или баба. Ако нашите татко и майка са от СССР, то бабите и дядовците ни са от Америка. Бях ученик в пети-шести клас, когато забелязах, че дядо има много хубав костюм. Винаги, когато имаше някакъв празник, той го обличаше. Изглеждаше така, сякаш костюмът е сам по себе си човек или постоянен гост на нашите празници. Полюбопитсвах и разбрах, че той е подарък от един от братята на дядо ми, емигрирали в Америка. Вероятно това беше последното нещо, което братът на дядо ми е изпратил преди окончателно да реши, че тези нехранимайковци българите нищо не заслужават и да скъса роднинските отношения или последното нещо, запазено като мил спомен от родствена връзка. Но като дете, за мен Америка олицетворяваше дядовия костюм. Спомням си как по време на късния соц майка ми и леля ми бяха издирили адрес на своите братовчеди-американци. Бяхме се събрали в трапезарията цялото семейство и правехме списък с подаръци, които искахме да ни бъдат изпратени от САЩ. Така и не получихме отговор на нашето писмо. Но за мен тогава Америка беше нещо като Дядо Коледа, който тогава беше Дядо Мраз. Ако има нещо, което не мога да простя на късния соц, то е, че ми отне възможността да разпознавам Дядо Коледа от Дядо Мраз. И досега ги бъркам и не знам кой точно ме навестява в Коледната/Новогодишната нощ.
Добре дошли в Бдин! 