Category Archives: Поезия

Владимир Левчев

„Любов на площада“

Издателство: Скалино

София, 2014,  първо издание, 76 страници

ISBN: 978-619-7043-21-1

Времето се разхвърчава на всички посоки. Все по трудно става да го уловим. То се разпада, убягва, изтича. Понякога то се забързва и изпреварва собственото ни съществуване. Животите ни заприличват на разпръснати найлонови торбички, носени от вятъра – символ на непреходността и безсмислието. Друг път то се забавя – години се сменят, нови истории идват на сцената, нови лица, но всичко си е все същото – монотонно, банално, безразлично. Любовта, Бог и Другите – това са трите стожера на тази книга. Но Бог е любов, любовта към Другия. И всичко сякаш се прелива и слива и после заедно изчезва – между храма и площада, между миналото и настоящето, между изгрева и залеза. Любовта гръмва над главите ни и ни прави болезнено видими, прозрачно-раними. Любовта изпълва нашето съществуване и му придава смисъл. Смисълът ни кара да излезем на площада, защото само свободният човек е способен на любов. Подобно на водата, която нахлува в домовете и кара хората да излязат на улицата, така и любовта нахлува в нашите лични затвори и кара душите ни да излязат на площада. Това е една книга – равносметка. Тя свързва в една поетическа тъкан отминали епохи с настоящето. Писането на Владо в тази книга е мощно, героично. Но това е и едно смело писане, което не се страхува да погледне косо на смъртта. Това е едно писане на ръба на екзистенцията, изправено до Стената и точно затова по-голямо от смъртта.

Иван Христов

Звън на остър метал, току-що нанесъл съдбовен удар: дрънчи, хрущи, скърца: Бдин е като брадвата на палача, стигнала до дръвника, но отрязала преди това кости, жили, прешлени: Б-д-и-н(н-н-н) – и една глава се търкулва; Б-д-и-н(н-н-н) – и още една глава се търкулва. Сеченето, рязането, трошенето на кости и сухожилия, каквото е всъщност Бдин -ът – инквизиция на невъзможното измъкване, е подсказана, поетът, изглежда, е бил в благоразположение към поприбързаните и сякаш повече сърфиращи/бягащи по вълните, отколкото гмуркащи се в/към дълбочините читатели, трябва само да я чуем/видим:

Бдин – история на звука

хру хру хру
хръ хръ хръ
хра хра хра
хре хре хре
хри хри хри
хри хри хри
хре хре хре
хра хра хра
хръ хръ хръ
хру хру хру

Плътта хру-ска, хръ-ска, хра-ска, хре-ска, хри-ска и пак същото в обратен ред, но плътта не хро-ска, нито пък хрю-ска или хря-ска. Защо ли? Защото о-то на болката трябва да бъде скрито, ю-то на неистовството трябва да не бъде изявено, я-то на крясъка трябва да бъде приглушено. Защото Бдин не е книга за оплаквания, откази или революция, Бдин е книга за регистрация, констатация и перформация. Казва:

Сметището в Бдин
има това свойство,
че никога не свършва.
Откога вървя, вървя, вървя…

Всичко е Бдин , не случайно няма стихотворение, което да не се казва така, сиреч да не сече, да не замахва с брадвата, огромната брадва/ на времето. Всяко от тях е не По Набоков („Покана за екзекуция“), всяко представлява самата екзекуция или по-точно самоекзекуцията си/ни. Писането на Бдин – покана за самоекзекуция, а четенето на Бдин – нейното привеждане в изпълнение: Бдин е real-ът и reality-то на самоекзекуцията (ни)…

http://liteos.de/ivan_hristov/kritbdin1.htm

…Бдин е не само старото име на Видин, то е едно утопично място…

Георги Господинов

Началото на този текст е донякъде полемично, защото според мене утопичността на Бдин във втората поетическа книга на Иван Христов е само привидна. Бдин е пространството на поетическите визии, на преживяването и самоосмислянето на Аза в книгата, ала то е далеч от въобразеността, защото, макар и метафорично, не оставя колебания, че обозначава мястото тук и сега, родината на Аза. Би било окуражително, ако Бдин беше утопично място, защото тогава, независимо от степента на очакване, той щеше да бъде обект на копнеж и надежда. Ала Бдин в тази книга е на противоположния полюс.
Че Бдин не е „не-място“, че не е несъществуващо място, доказват най-малко топосните обозначавания — „[видях] гроба на Левски и Ботев“, „[в] квартала за безнадеждни, / наречен не случайно „Надежда“, „жълтите павета“, но и редица други, повече или по-малко конкретни отпратки в текстовете, сочещи към българското и България (днес). Ако припомним предходната поетическа книга на Иван Христов — „Сбогом, деветнайсти век“, то тогава „Бдин“ може да се разчете и като времето, започващо с българския двайсети. (Всъщност в осмислянето му и в двете книги той е едно все започващо и нивга несвършващо време, отколешно и сякаш завинаги.)
„Бдин“ е книга за дълбокото лично преживяване на едно място на разрухата, на изчерпаността, на невъзможното случване, на било-то, не на бъде-нето. И в този смисъл, не без горчива ирония, не е случаен изборът на назоваването му със старото име на Видин (до началото на XI в. Бъдин, след това Бдин) — последното българско владение, с чието падане под османска власт настъпва окончателната гибел на средновековната българска държавност, последният отблясък на блясъка. Нищо, че с Бдин (като Видин) географски започва България, погледната откъм онова, което сме свикнали да наричаме „света“. Обозначена като „Бдин“, от място, в което се раждаме, родината в книгата на Иван Христов става място, в което животът не започва, а е вече завършил…

http://www.slovesa.net/%D0%B1%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%BD%D0%B5%D1%83%D1%82%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BC%D1%8F%D1%81%D1%82%D0%BE/

Книгата е носител на наградата за дебютна стихосбирка „Южна пролет“ за 2002 г.

Стихосбирката започва с „Предговор“, в който се изтъква ценността на текста като ръкопис, който е събирал дълго време прах в Библиотеката, докато стане достатъчно ценен за откриване и публикуване. Изтъква се неосъществеността на книгата, която трудно може да изрази цялата ценност на ръкописа. Паратекстът също подчертава неосъществеността – подзаглавието гласи „Неосъществена книга“, а епиграфът е следният: „Книгите са като хората. / Понякога, не се сбъдват.“ Непознаваемостта на света е изразена чрез мотивите за разпадането и отлитането…

http://www.litclub.com/lavica/2002/ivan.htm