Category Archives: Есета

ТЕРИТОРИИ НА ДУХА

На 19 юни от 18.30 ч. Клуб „Писмена“ към Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ ви кани на среща със Светлозар Желев, автор и съставител с Анна Лазарова на сборника с есета „От авторите и читателите за книгите и четенето“, и Иван Христов, автор на сборника „Къща от букви“, за да си припомним заедно местата на духа, очертани от техните книги, и местата на духа, към които те обичат да се завръщат.

Срещата със Светлозар Желев и Иван Христов ще ни преведе през различните подходи към книгата. Ще се питаме как се промени отношението към българската книга през последните 25 – 30 години? Как се промени въобще българската литература? Какво загубихме и какво спечелихме? Как да привлечем новите поколения за каузата на книгата? Може ли четенето на бъде игра? Това са част от въпросите, които и Националната библиотека си поставя, за да се превърне в притегателна територия за младата аудитория.

Вашият коментар

Filed under Есета, Интервюта, Наука, Поезия, Рецензии, Събития

„КЪЩА ОТ БУКВИ“ – част от Априлови дни на културата, Габрово

Вашият коментар

април 25, 2025 · 7:34 pm

Премиера на „Къща от букви (есета, рецензии, интервюта)“ от Иван Христов

ПОКАНА

Издателство „Парадокс“ и Столична библиотека имат удоволствието да ви поканят на

премиера на книгата на Иван Христов „Къща от букви (есета, рецензии, интервюта)“


на 12.02.2025 г., сряда от 18.00 часа
в Американския център на Столична библиотека, пл. „Славейков“ № 4 а

Книгата ще представят Бойко Ламбовски, доц. Надежда Стоянова, д-р Митко Новков, д-р Поли Муканова, Петър Михайлов

със специалното участие на Анджела Родел и Петър Чухов

Модератор на вечерта ще бъде издателката Доротея Монова

Вход свободен. Заповядайте!

За автора:

Иван Христов(1978) е поет и литературовед. Автор е на стихосбирките „Сбогом, деветнайсети век“ (носител на наградата за най-добър поетичен дебют от Националния конкурс „Южна пролет“ 2002 г.), „Бдин“ (носител на националната литературна награда „Светлоструй“, 2006 г.) и „Американски поеми” (2013), а така също и на академичните монографии „Кръгът „Стрелец“ и идеята за родното“ (2009) и „Българският литературен модернизъм. Проблемът за времето и идентичността” (2022). „Любовен речник” – неговата четвърта поетична книга излиза през 2018 г. и получава наградата „Културата е спасение за хуманността“ от Международен форум на поезията в Сафи, Мароко. 

Поезията му е превеждана на повече от двайсет езика. През 2015 г. „Бдин“ излиза на турски език. На следващата година в Румъния е публикувана двуезичната книга „Бдин, следван от Американски поеми“. През 2019 г. във Франция, в рамките на европейския проект Versopolis, излиза книгата „Стихотворения”, която съдържа част от неговите „Американски поеми”, а в Словакия част от книгата му „Любовен речник”. През 2021 г. в Полша е публикувана антология с негови избрани стихове под заглавие „Сметището”. През 2022 г. в Словения излиза негова стихосбирка с любовна лирика. От 2019 г. е директор на международната програма на поетичния фестивал „Софийските метафори“, а от 2022 г. е доцент в Института за литература при Българската академия на науките.

За книгата:

Достойнство на книгата е и че в нея не се робува на авторитети, а се появяват текстове за млади или по-малко известни, понякога направо маргинални, автори, което помага да се разшири идеята за канона и да се видят алтернативните посоки, в които той може да поеме. Колкото до подхода, който тази книга следва, то той наистина е културологичен – изследват се места (като книжарниците), книги, разсъждава се върху призванието на поезията, върху конкретни писателски имена, все с идеята, че за литературата си струва да говорим и през текста, и през контекста. Стилът на „Къща от букви“ също следва да се открои, защото той е лаконичен, в унисон с идеята за бързото живеене, за краткостта, нужна на читателите, без това да ощетява текстовете откъм дълбочина и нестандартни идеи.

                                                                                       проф. Амелия Личева

Разбира се, стойността на едно поетическо творчество, особено на сравнително млад човек, ще се оценява тепърва, тоест нека не се струва нескромно, че привеждам примери с утвърдени на българската литературно-историческа сцена имена, ясно е, че времето още не е белязало Иван Христов със съдбовната си присъда, но във всички случаи „Къща от букви“ се явява свидетелство – свидетелство за литературния кипеж в началото ХХI век – време, което, поне според мен, ще остане вдълбано със златни букви в българската културна история. Та именно като на такова свидетелство трябва да се гледа на „Къщата от букви“ на Иван Христов, сборник с негови критически текстове, пътеписни бележки и есета, които може би днес да нямат кой знае каква публика, но ще са безценни за бъдещите историци на българската култура.

                                                                                                 д-р Митко Новков

Словото, Свободата, Духът са нематериални и те са същностни за лириката, за литературата и пазят Човешкото. Така съкровено, почвайки от есето, преминавайки през рецензията и стигайки до интервюто Ив. Христов почти постоянно изпълнява сложна вариация на темата човешко, свободно, изкуство. И като в музикална пиеса успява хармонично да подреди цялата си книга. Затова вероятно разножанрието ѝ не пречи при четене, а се изгражда единен, монолитен, но нюансиран и жив текст, който е оазис, спасяващ Човешкото.

                                                                                          Петър Михайлов

„Къща от букви“ на Иван Христов е духовна територия на топлината от общуване с книгата, на опита, на досега с изкуството, което облагородява и ни оттласква от всичко грозно, от всичко, водещо до разпад на човешкото. Пространството на изкуството е одомашненото пространство, в което търсещият човешки дух си намира подслон, където се чувства най-защитен и силен, където има Смисъл да остане, за да се запази ценностният порядък.

                                                                                                       Рени Манова

Вашият коментар

Filed under Другите за мен, Есета, Интервюта, Рецензии, Събития

КЪЩА ЗА ПРЕГРЪЩАНЕ – едно интервю на Искра Георгиева с Иван Христов за Дарик радио – Русе

Вашият коментар

Filed under Есета, Интервюта, Рецензии

„Стъпки по перваза” (Честит рожден ден, скъпа Пепи!)

Пенка Ватова, фото: Иван Добромиров

Пенка Ватова, фото: Иван Добромиров

Отпечатък

 

Стъпките на кой ли бродник

в космоса и времената

е запечатало морето

върху каменното тяло

 

„Ще те наритам!” – каза ми веднъж Пенка Ватова. Нашата Пепи щеше да ме нарита така сякаш аз бях хвърлен камък, изпречил се на пътя й в нейния Камен бряг. Бях удивен от езика, с който един научен ръководител се обръща към своя докторант. Но не помня повода. Колко пъти ние, нейните приятели, сме се чувствали по подобен начин? Но не помним повода, защото някъде дълбоко в себе си винаги сме знаели, че тя е права, че е убедена в правотата си и че ще отстоява своята позиция, твърда като камък.

Бях взел онзи автобус – София – Каварна. После с някаква маршрутка до Камен бряг. Пихме пелин – нейното вино. Разхождахме се из Камен бряг – нейния Манхатън. Зад нас стоеше „Сбогом, деветнайсти век” и „Бдин”. Пред нас предстоеше „Опит за запомняне”, „Кръгът „Стрелец” и идеята за родното” и „Американски поеми”. Говорихме. Ръкомахахме като същински перипатетици, епилептици на нашите езици, елипси на липси. Някъде по тревясълата пътека срещнахме Евелина Келбечева, уморена от гмуркане и плаж. Разцъфтелите слънчогледи бяха единствената ни публика. Вятърът затваряше очите ни. Пълнеше устата ни с празнота и простор. Пътят пресичаше селцето така сякаш тръгва отникъде и води наникъде. Само цвят и море.

Има още

Вашият коментар

Filed under Есета

С корен в небето

P1030213

1.

Никога не съм мислил, че до Израел може да се стигне само за 2 часа и 10 минути. Струвало ми се е, че са необходими векове. И все пак, пътуването в пространството има съвсем различен характер от пътуването във времето. В хотела ме посрещна недоверчив смугъл мъж, който както по-късно разбрах, беше от Индия. Когато се качих в стаята си, погледнах през прозореца вечерен Тел Авив. Дочувах шума на Средиземно море. На сутринта, за моя голяма изненада всички се явиха на уреченото място в уречения час. Идеята беше шестима поети да подготвим пърформанс, посветен на темата на международния поетически фестивал Шаар, в който бяхме поканени да участваме, а именно 10-те Божи заповеди. Постановчик на пърформанса беше израелската режисьорка Шир Фрайбах. Всеки един от нас трябваше първо да избере по една своя поема, свързана с 10-те Божи заповеди. Анализирахме поемите и предлагахме различни варианти как те биха могли да бъдат представени пред публика. Всички единодушно решихме да започнем с прожектиране на трейлър от холивудската продукция „Десетте божи заповеди”. Веднага след това се включи израелската поетеса Дана Любински с поемата „Beware” („Пази се”). Поемата завършваше със:

 

Пази се

 Не и позволявай не и позволявай да бъде

 Прощавайки на Бог

 Търсейки нишката на небето

 да зашие собствената си Смърт.

Има още

Вашият коментар

Filed under Есета

BULGARA: НОВИЯТ СТИЛ В МУЗИКАТА

Изображение

15 юни. Денят, в който колежката на моя приятел Х., онази която сбърка Емили Дикинсън с Чарлз Дикенс и която описах в списание „Книгите днес”, ме покани на своя рожден ден. За щастие тя чете списание „Егоист”, а не „Литературен вестник”, нито списание „Книгите днес”, така че няма да има повод да ми се обиди. Партито беше в някакво заведение на име Babbles. Поради своята служебна ангажираност, рожденничката закъсня и ние всички, аз и нейните приятели доста дълго почакахме. Аз обаче не успях да се впиша много добре в нейната компания, така и не можах да си обясня защо. Това даде повод на моето съзнание да се опита да стопи част от границите и бариерите с известно количество JB. Това от своя страна доведе до още по-голямо отчуждение.

И ето че в този момент, отново ме нападнаха моите халюцинации. Изведнъж пред очите ми изникна някакво огромно растение, от онези, които вместо с листа разполагат с уста. Растението потракваше със зъби, нещо като убедителното „Ела! Ела!” и държеше в ръка игла и банка, пълна с кръв. Ами сега! Възможно ли е събитието да вземе такъв обрат, че от рожден ден нещата да заприличат на Вартоломеева нощ? Растението ме погледна нагло и се втурна да нанесе първия си удар. А-А-А-А-А, извиках аз, но точно в този момент пристигна рожденничката и започна раздаването на подаръците. Тя, милата, не беше щастлива, защото получаваше заплата колкото всички нас, взети заедно и всеки един жест й се струваше недостатъчен. Когато разтърках очи, видях че пред мен стои растението с разтворена паст, но иглата беше забита в собствените му стебла, а отдолу под него имаше надпис: DANZKA, водката, която изненадва!!!

Има още

Вашият коментар

Filed under Без категория, Есета, Музика

„АМЕРИКИТЕ НИ”

Изображение

Иван Христов, Ню Йорк, 2006 г.

Костюмът на дядо. За повечето от нас Америка е свързана със спомен за дядо или баба. Ако нашите татко и майка са от СССР, то бабите и дядовците ни са от Америка. Бях ученик в пети-шести клас, когато забелязах, че дядо има много хубав костюм. Винаги, когато имаше някакъв празник, той го обличаше. Изглеждаше така, сякаш костюмът е сам по себе си човек или постоянен гост на нашите празници. Полюбопитсвах и разбрах, че той е подарък от един от братята на дядо ми, емигрирали в Америка. Вероятно това беше последното нещо, което братът на дядо ми е изпратил преди окончателно да реши, че тези нехранимайковци българите нищо не заслужават и да скъса роднинските отношения или последното нещо, запазено като мил спомен от родствена връзка. Но като дете, за мен Америка олицетворяваше дядовия костюм. Спомням си как по време на късния соц майка ми и леля ми бяха издирили адрес на своите братовчеди-американци. Бяхме се събрали в трапезарията цялото семейство и правехме списък с подаръци, които искахме да ни бъдат изпратени от САЩ. Така и не получихме отговор на нашето писмо. Но за мен тогава Америка беше нещо като Дядо Коледа, който тогава беше Дядо Мраз. Ако има нещо, което не мога да простя на късния соц, то е, че ми отне възможността да разпознавам Дядо Коледа от Дядо Мраз. И досега ги бъркам и не знам кой точно ме навестява в Коледната/Новогодишната нощ.

Има още

Вашият коментар

Filed under Без категория, Есета

ДЖЕНДЕМА КАТО ПОЕТ

Изображение

Джендема

Цялата работа започна оттам, когато Камелия Спасова ме покани да взема участие в проекта „Ад“ на Данте, но и не само или „Адът като такъв въобще“. Не бях препрочитал поемата на великия флорентинец от студентските си години, не можех да кажа нищо съществено на организирания семинар и затова реших да придърпам въпроса към нашата, българската черга.

Започнах да търся в главата си наше, българско понятие, защото „Ад“ ми звучеше някак твърде италиански, европейски дори, а литературната ми памет все нашепваше, че трябва да има и нещо друго.

На това място в главата ми изникна едно интервю по БНТ на Йордан Радичков, в което той разказваше как докато се разхождал из северозападна България попаднал на малък параклис. Вътре намерил стенопис, изобразяващ Ада.

В адската сцена участвали всичко на всичко трима персонажи. Един грешник, който врял в черен котел, един Дявол, който пазел грешника да не излезе от котела и още един Дявол, който се връщал с наръч дърва от гората. Ами, ето ти го европейският ренесанс или по-точно българското Възраждане. Адът си е ад, има наказание, но и огънят трябва да гори и затова трябват дърва. По подобен начин и големият Радичков тълкуваше тази сцена, изобразена от гениалния стенописец.

Другата гениална адска сцена в моето съзнание открих, там където имам запазено място за „Черешата на един народ“ от Георги Господинов. Спомнете си само. Българският Ад е поместен не някъде другаде, а в селския клозет. Душите на грешниците се отделят и отлитат през разредените керемиди към небето, а телата съвсем естествено падат в дупката. Но най-адското на този български ад, е че ние ходим там всеки ден и въобще не забелязваме.

Така, скитайки от Ад на Ад в българската литература, стигнах до въпроса „Кои са най-големите продуценти на Адова поетика?“. А после, стигнах и до извода, че това са от една страна –  Христо Ботев, който произвежда един „борбено-активистки Ад“ и от друга – Атанас Далчев, който произвежда един „пасивно-ерудитски Ад“.

Така по първата адска ос в българската поезия можем да поставим след Ботев – Вапцаров и Ани Илков, а по втората след Далчев – Вутимски и Георги Рупчев. Но има и такива поети, при които можем да срещнем двата типа Ад и тук ми е думата за един такъв поет. И родното понятие веднага изплува в главата ми – ДЖЕНДЕМ.

Има още

Вашият коментар

Filed under Без категория, Есета, Музика, Поезия

120 години от рождението на Николай Лилиев

Изображение

                                        Какво ще кажем ние на младите сърца?

                                        Ний тръгнахме безшумно, с надежда окрилени,

                                        и ето ни безредни, и ето ни сразени,

                                        пронизани от знойни тропически слънца.

 

                                                                                               Н. Лилиев

Има нещо мистично във факта, че честването на 120 години от рождението на  Николай Лилиев съвпада с честването на 60 години от рождението на Борис Христов – тези  двама мълчаливци на небосклона на българското Слово. Но ако „тихият гигант” Николай Лилиев, въпреки мълчанието си остана сред нас хората, то Борис Христов и това не пожела да направи.

От началото на новия век Лилиев е преиздаван единствено в две книжни издания. Книгата „Птици в нощта” излиза в поредица „Българска класика” на издателство „Захарий Стоянов”, а Академично издателство „Марин Дринов” към БАН предлага на читателите неговите стихове в превод на немски език. И двете издания обаче, са непълни и ползват изтъркан от употреба критически апарат. Да се надяваме, че юбилейните конференции през тази година ще съумеят да обновят адекватната рецепция на един от най-добрите български поети.

Честването на Лилиев придобива още по-голямо значение във време на мълчание. И ако погледнем назад, ще видим, че ние отново затворихме кръга на собствената си немота. Вглеждането в словото и личността на поета показват, че от времето на робската немота, срещу която Ботев възправи своята песен, до времето на немотата на Лилиев българската литература извървя цял един етап. И Лилиев беше краят и връхната точка на този етап. Българският Шопен. Най-изтънченият, най-ерудираният, най-рафинираният български поет. И точно в този момент той млъкна.

Какво означаваше това? Лилиев никога не даде отговор на този въпрос. Вероятно това беше под неговото достойнство. Вероятно неговото замлъкване беше поредната авантюра, която Словото предприема, за да се превърне в живот. Вероятно това беше поредната авантюра, която животът предприемаше, за да се превърне в непреходност. Един от възможните варианти на тълкуване на този жест на мълчание е, че Лилиев искаше да ни покаже силата на това Слово. Той беше превърнал Словото в инструмент на божията промисъл и нежелаеше да отнеме дори най-малка част от неговата божествена същност.

И тогава, Лилиев стана гигант. И може би най-важното за нас – той отказа да превърне Словото, дадено от Бога в дребна разменна монета. Вероятно това искаше да ни каже той, когато замълча. Българската действителност не можеше вече да понесе Гиганта Николай и той реши да не досажда. Но все пак остана.

Подобен род чествания нямат отношение към мъртвите. Лилиев няма да изгуби нито прашинка от ореола си ако не го четем или не го познаваме. Но ние трябва да честваме Лилиев вътре в себе си, като тържество на духа над байганьовската ни същност.

Иван Христов

Есето е публикувано в сп. Книгите днес, София, 2005 г., № 6, с. 12 

Вашият коментар

Filed under Без категория, Есета