Monthly Archives: март 2014

                                        Какво ще кажем ние на младите сърца?

                                        Ний тръгнахме безшумно, с надежда окрилени,

                                        и ето ни безредни, и ето ни сразени,

                                        пронизани от знойни тропически слънца.

                                                                                               Н. Лилиев

Има нещо мистично във факта, че честването на 120 години от рождението на  Николай Лилиев съвпада с честването на 60 години от рождението на Борис Христов – тези  двама мълчаливци на небосклона на българското Слово. Но ако „тихият гигант” Николай Лилиев, въпреки мълчанието си остана сред нас хората, то Борис Христов и това не пожела да направи.

От началото на новия век Лилиев е преиздаван единствено в две книжни издания. Книгата „Птици в нощта” излиза в поредица „Българска класика” на издателство „Захарий Стоянов”, а Академично издателство „Марин Дринов” към БАН предлага на читателите неговите стихове в превод на немски език. И двете издания обаче, са непълни и ползват изтъркан от употреба критически апарат. Да се надяваме, че юбилейните конференции през тази година ще съумеят да обновят адекватната рецепция на един от най-добрите български поети.

Честването на Лилиев придобива още по-голямо значение във време на мълчание. И ако погледнем назад, ще видим, че ние отново затворихме кръга на собствената си немота. Вглеждането в словото и личността на поета показват, че от времето на робската немота, срещу която Ботев възправи своята песен, до времето на немотата на Лилиев българската литература извървя цял един етап. И Лилиев беше краят и връхната точка на този етап. Българският Шопен. Най-изтънченият, най-ерудираният, най-рафинираният български поет. И точно в този момент той млъкна.

Какво означаваше това? Лилиев никога не даде отговор на този въпрос. Вероятно това беше под неговото достойнство. Вероятно неговото замлъкване беше поредната авантюра, която Словото предприема, за да се превърне в живот. Вероятно това беше поредната авантюра, която животът предприемаше, за да се превърне в непреходност. Един от възможните варианти на тълкуване на този жест на мълчание е, че Лилиев искаше да ни покаже силата на това Слово. Той беше превърнал Словото в инструмент на божията промисъл и нежелаеше да отнеме дори най-малка част от неговата божествена същност.

И тогава, Лилиев стана гигант. И може би най-важното за нас – той отказа да превърне Словото, дадено от Бога в дребна разменна монета. Вероятно това искаше да ни каже той, когато замълча. Българската действителност не можеше вече да понесе Гиганта Николай и той реши да не досажда. Но все пак остана.

Подобен род чествания нямат отношение към мъртвите. Лилиев няма да изгуби нито прашинка от ореола си ако не го четем или не го познаваме. Но ние трябва да честваме Лилиев вътре в себе си, като тържество на духа над байганьовската ни същност.

Иван Христов

Есето е публикувано в сп. Книгите днес, София, 2005 г., № 6, с. 12 

Мария Калинова, Стара Загора, 2011 г.

1. Медуза е Мария Калинова – митично създание от българската литературна митология, способно да вкаменява с поглед. Вместо коси има змии. Смята се за най-страшната и единствена смъртна от горгоните. Убита е от Персей, а от кръвта и се родил крилатият Пегас.

2. Медуза е Радой Ралин – митично създание от българската литературна митология, способно да вкаменява с поглед. Вместо коси има змии. Убит е от Персей, а от кръвта му се родил крилатият Пегас.

3. Персей е Мария Калинова. Персей извършил много подвизи, но най-големият е, че убил Медуза.

4. Персей е Радой Ралин. Персей извършил много подвизи, но най-големият е, че убил Медуза.

5. Грайи – бащата на Мария Калинова. Има само едно око. Решава да помогне на Персей да намери и убие Медуза, след като героят откраднал единственото му око. Показал му пътя и му дал в замяна на окото крилати сандали.

6. Легендата – Грайи – бащата на Мария Калинова имал видение, че Мария ще стане голям поет. Ето защо той решил да запознае своята дъщеря с Радой Ралин. Радой Ралин и Мария Калинова се срещнали и дълго разговаряли. Радой вече бил изкарал първия инсулт, лявото му око треперело, от устата му излизала пяна. Той решил да изпрати Мария до спирката на автобус 280, която се намира точно зад Софийски университет. Старият сатирик избрал това място за сцена на бъдещите си пъклени планове.

Там се събират множество хора, които могат да бъдат свидетели. В момента, в който продължителният разговор вече трябвало да привърши, той се впуснал и впил брадатите си устни в устните на младата писателка. Прокарал език през зъбите на Мария така сякаш искал да изпие нейната сила. След това я хванал за раменете. Отдръпнал глава и вперил поглед в очите на жертвата, в които вероятно се надявал да види страх. Нещо, което силно го възбуждало.

Но това действие, противно на очакванията, въобще не стъписало поетесата. Напротив, то било сигнал за ответно действие. Наглостта на стария писател събудила чувства на гняв и омраза в младата душа. Ето защо, на свой ред Мария сграбчила Радой за мазната яка и впила своите устни в неговата брадата и запенена уста. Облизала пламналото небце и се отдръпнала. Чувство на радост и овъзмезденост я обзело, когато видяла как очите на Радой се изпълнили със страх… и възхита.

– Ще стане човек от тебе! – възкликнал той.

7. Защо Мария е Медуза? Защото тя бива сразена от Персей. От бликналата и кръв се родил ослепително белият Пегас.

8. Защо Радой е Медуза? Защото той бива сразен от Персей. От бликналата му кръв се родил ослепително белият Пегас.

9. Защо Мария е Персей? Защото тя сразява Медуза. Вместо да бъде устрелена, тя устрелява.

10. Защо Радой е Персей? Защото той сразява Медуза. След като бива устрелен, той може вече спокойно да умре.

11. Защо Персей откраднал единственото око на Грайи? Защото видението на Грайи се сбъднало.

12. Какво символизират крилатите сандали? Това всъщност, е самата поезия.

Иван Христов

Есето е пуликувано в Литературен вестник, бр. 24, 1 юли 2009 г.

изложба „Книгоразделители“, к-ца Хеликон 2011 г., автор: Иван Христов

Много е трудно да се говори за поезията по принцип. За толкова векове същуствуване на човечеството тя е имала хиляди превъплъщения. Това, което ще кажа за поезията, ще има претенцията да улавя само моя личен поглед и то в рамките на настоящия отрязък от време.

За мен поезията е изкуство на субективността, тя е в най-голяма степен изкуство на индивида. Ако искаме да разберем нещо интимно за един човек, трябва да го питаме каква поезия харесва. Ето защо влюбените споделят поезия. Според Кристин Димитрова, никой не се срамува да се нарече поет, но всеки се страхува да го видят как пише стихове, защото поезията е огледало на човешката субективност. В този смисъл тя е есенцията, гръбнакът, еманацията на всяка литература. Поезията е нещо като аптечка в автомобила на всяка една литература. Ако настъпи криза, ако стане катастрофа, тя е първото, което се притичва на помощ.

Понякога това е доста рисковано за тези, които я правят – поетите. В миналото поезията е била средство да се общува с Бог. Съществуват периоди от човешката история, в които поезията е била първостепенен жанр. В днешно време поезията и поетите са избутани в мрачния ъгъл на света. Като изкуство на субективността, поезията учи на индивидуализъм, а днешното човечество не обича индивидуалистите.

И все пак, човечеството не може да съществува без поезия. Със своята краткост тя винаги ни напомня за преходността на нашия живот и това в някакъв смисъл ни смущава, но в същото време ни държи будни. Поезията не може да влезе в същите пазарни отношения като прозата и това е доказателство, че тя е много по-близо до човешката природа. Поезията е резервоар за човешкост в днешния изкуствен свят. Ето защо нейните функции са близки до тези на религията в миналото, тя започва от там до където стига разумът.

Възможно е да има професионални писатели, но не може да има професионални поети, защото поезията не е професия, тя е същност. Четенето на поезия е размяна на същности. Мерената реч е първото художествено проявление на човешкия език и като такова тя пази нещо основно за човешката култура. Поезията спомага в пренасянето на човешката култура през времето.

Преди време участвах в едно поетическо четене в помощ на Хаити. Поезията на това място прозвуча изключително трогателно. Днес ние хората се сещаме за поезията и поетите само по време на криза, но и това е достатъчно. Поезията ще спаси човечеството.

Иван Христов